Стоя до прозореца, загледана в първия сняг.Мисля си,
какво ли прави той сега?!
Снежинките, които падат сега по устните му и го целуват..
Ах, как им завиждам.
Кажи му, че каквото и да става винаги ще го обичам.
Все още съм тук до прозореца - загледана в нищото.
Мисля си за всичко, което се случи. И студеното стъкло - единствения
свидетел, че съм слаба - искаше да заплаче с мен.
Любимият, толкова е далеч, но винаги в самотния ми ум -
нощем из съня ми, денем в мислите ми. Там той не спира да съществува за мен.
Гледам как децата се радват на снега. Защо не се радвам и аз ли ?
Можеш да видиш усмивка по лицето ми, когато някой неволно спомене името му
или ако реалността бъде прекъсната от единствената мисъл да го прегърна.
Изпитвам ревност от всеки предмет, който усеща допира му...От луната,
която всяка вечер го целува за лека нощ. Страдам, но никой не забелязва.
Усмихвам се на всички, но на сила, писна ми да се правя на щастлива.
Всички тези мисли натъжават сърцето ми.Очите ми се пълнят със сълзи като на дете,
което не е получило това което иска. Питаш дали съм дете ли, че кой не е..?! Малки или пораснали всички сме деца.Но аз съм он онези с табелка "влюбени до смърт" .. Всички тези мисли биват прекъснати от училищния звън, който ме вика отново в нещастната реалност, където ти не си до мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар