Шоколад

Ето ме прибирам се, уморена както всеки път.
Поредният ден е приключил за мен. Небето се гласи, за срещата си с луната.
Влизам и с бавни крачки, оставям чантата си на земята.
Отивам в кухнята, готтова да прегърна най-добрият си приятел.
Отново да съм в обятията му и да преливам от удоволствие.
Протягам ръце и го поемам в прегръдка. Сядам на земята, без значение дали в хола до дивана или в спалнята до леглото ..
Взимам го и отварям опаковката бавно, освен ако не съм в лошо настроение - тогаваа разкъсвам хартиятаа, лекомислено.Взимам го и парче, по парче вкусвам от него .. доволна .. Шоколадът - най- добрият ми приятел.
Винаги ми помага, когато се нуждая от подкрема ..
Никога не ме предава ,, не ме порицава .. не говори много, но
ме прави щастлива .
Няма да казвам, че не мога да живея без него, защото ще прозвучи банално.
За това ще кажа така - " Шоколадът е онова сладко вещество, което прави животът ми по - сладък "

Не е честно , Боже !

Колко жестока е съдбата и колко парадоксално може да постъпва тя.
Независимо дали ще раздели майка от детето си, приятели израснали
заедно или както в моя случай - влюбени деца.
Днес научих, че човек може до такава степен да нарани човека, когото обича, че да е безсилен да си възръвна вярата у него.Как ще се чувства човек тогава ?! - обичан и едновременно отхвърлен.Колко абсурдно звучи само...А колко силно може да желае да е със съществото, което обича. .
Да, точно така е .. Човек ще страда, много ще страда и ще плаче, няма да може да спре сълзите си. Не е справедливо Боже, не мислиш ли ? Просто не е честно.И този човек винаги ще знае, че никога няма да забрави въпросното " същество "
Жестока е понякога съдбата.
В този " човек " аз откривам себе си. А ти виждаш ли се в образа на съществото ?

Първият сняг

Стоя до прозореца, загледана в първия сняг.Мисля си,
какво ли прави той сега?!
Снежинките, които падат сега по устните му и го целуват..
Ах, как им завиждам.
Кажи му, че каквото и да става винаги ще го обичам.
Все още съм тук до прозореца - загледана в нищото.
Мисля си за всичко, което се случи. И студеното стъкло - единствения
свидетел, че съм слаба - искаше да заплаче с мен.
Любимият, толкова е далеч, но винаги в самотния ми ум -
нощем из съня ми, денем в мислите ми. Там той не спира да съществува за мен.
Гледам как децата се радват на снега. Защо не се радвам и аз ли ?
Можеш да видиш усмивка по лицето ми, когато някой неволно спомене името му
или ако реалността бъде прекъсната от единствената мисъл да го прегърна.
Изпитвам ревност от всеки предмет, който усеща допира му...От луната,
която всяка вечер го целува за лека нощ. Страдам, но никой не забелязва.
Усмихвам се на всички, но на сила, писна ми да се правя на щастлива.
Всички тези мисли натъжават сърцето ми.Очите ми се пълнят със сълзи като на дете,
което не е получило това което иска. Питаш дали съм дете ли, че кой не е..?! Малки или пораснали всички сме деца.Но аз съм он онези с табелка "влюбени до смърт" .. Всички тези мисли биват прекъснати от училищния звън, който ме вика отново в нещастната реалност, където ти не си до мен.

Просто ужасен кошмар

В час по български госпожата ни каза - " Имате 45 минути да напишете съченение като използвате сложни съчинени изречения.Моето се получи доста добре:





Беше 12:10 през ноща.Чух тътен.
Той ме извади от ужасния кошмар, които не ме оставаше на спокойствие в " страната на сънищата".Станах от леглото и започнах да вървя, не мислех за студеният въздух, който се носеше край мен.Вървях и разбирах, че наближавам, поради усилващия се звук.
Дали мога да го опиша ли? - Наподовяващ писък на дете, от което ме избиваха тръпки.
Стигнах до една врата и останових, че тътенът идва от там. Стоях, страхуваща се от гледката, която щеше да се рее пред очите ми след секунди.Стоях и ме избиваха студени вълни последвани от гореща пот.Да, страхувах се.Стоях и обмислях какво да направя, но в крайна сметка стигнах до извода, че има само едно решение и то е, да отворя вратата.Нещо ме спираше, но не беше страха, аз сама незнаех защо просто да не завъртя дръжката.Опитах се да изкрещя, като отговор на всичките емоций, които ме навестяваха в онази толкова студена нощ. Но студът изобщо не преобладаваще в странните чувства, които усещах.Реших се. Когато отворих вратата, лежах върху леглото си, потресена от невероятния сън.Да, беше просто сън отново.

Безсилна съм

Нямам сили вече да се боря,
срещу всичко онова,
което ме убива.
Сега аз съм просто едно тяло
от безкрайното пространство.
Тяло без желания и мечти,
а понякога дори без мисли.
Нямам сили вече да се смея,
а дори и да плача.
И не очаквам момент,
който дъха ма да спре.
Аз просто живея. Жива съм.
Но от вътре не съм.- Мъртва съм.
И да се боря аз вече сили нямам.
Безсилна съм.

Кръстопътя на съдбата

Този разказ съм го писала през най-гадния период в живота ми.
Гаден заради момчето, което най-много обичах, но когато сърцето се измори от сълзи и страдания..Просто всичко приключва.И така това е друга тема, та така посвещавам разказа на него.

Сега съм там на онзи кръстопът.Дълбоко замислена в посоката, която ще избера.Понякога боли, когато чуя името ти.Понякога боли, когато си спомня миналите дни, но още повече боли, когато знам, че с друга си.Да плача ли, или да се смея ?! - Един от безброите въпроси нахлуващи в главата ми.Дали да продължа живота си с усмивка на лице и болка в гърдите? Дали да пробвам с някого да те заменя? - НЕ! След тебе всеки друг ще бъде никой.Или пък да преглътна гордостта си и да ти простя ?! Какво реших аз ли? Нямам силата да избера, стоя и с треперяща ръка се опитвам да те върна...
Не си виновен ти, а те обвинявам... Защо ли? Може би лъжа себе си, че не заради мен стана така... - "Съдбата беше виновна" - крещи сърцето, опитващо се да прехвърли винага.Любов като нашана, не трябваше така да свършва - твърдяха очевидци.
"Обичам те" - обажда се душата, не обедена, че заслужава да го изрича.
Стотици дни минаха от последния път, когато те усетих до мен и продължавам да се наричам жива.Ставам сутрин с единствената мисъл, с която и заспивам. - Че утре ще дойде денят, в който отново ще си тук.На сантиметри от теб, усещаща дъха ти и със сърце и душа да мога да призная, че съм щастлива.
Продължавам да стоя на проклетия кръстопът, - не притежаваща сила дори да заплача.
Мисля си, дали чувстваш това, което и аз. - Дали ти също обвиняваш себе си...
И все още стоя на този кръстопът, и изобщо не забелязвам заобикалящият ме свят.
" С любовта е свършено, щом някой, някога ти каже сбогом" - Казах ти сбогом, помниш ли? Онази минута, в която тази дума пресече времето и пространството, но не и моята любов... Но ти знаеш, че нищо не е свършило, един твой жест можеше да мъ върне.
Обичах те и ще продължавам да изпитвам това чувство макар от растояние.
Но все пак трябва да избера накъде да тръгна по този кръстопът.
Прощавам ти за всяка твоя лъжа и грешка.Прощавам ти, че разби сърцето ми.
Прощавам ти, че винаги, когято мисля за теб умирам.Прощавам ти, че не ме обичаше достатъчно за да ме спреш да си отида.Надявам се някога да проста и на себе си, че не останах да се боря за лабовта ни.